Interview with Cristina Garcia Rodero: Photography Makes You Become Much More Tolerant and Sensitive / Интервю с Кристина Гарсия Родеро: Фотографията те кара да станеш много по-толерантен и чувствителен

published in Novinar Daily / Архив в. Новинар, 2014

Кристина Гарсия Родеро е от най-известните съвременни фоторепортери, от малкото жени с пълноправно членство в агенция Магнум. Родена е в Пуертолано, Испания през 1949 г. и завършва живопис в Университета в Мадрид. Започва да снима през 70-те години, като обект на интереса й са религиозните и окултни обреди в Испания. В продължение на 15 години работи по проекта „Скритата Испания”, който й носи международна популярност чак през 1989 г., когато печели наградата „Книга на годината” на престижния фотофестивал в Арл, Франция. Към Магнум се присъединява през 2005 г. Повод за гостуването й в България е участието й в изложбата „Човекът и неговите състояния” в НХГ, част от фестивала Фотофабрика. С Кристина Гарсия Родеро говорим за снимките в изложбата, за интереса й към ритуалите и за предизвикателствата в работата й на фоторепортер.

 

-          Г-жо Родеро, какви са първите ви впечатления за традициите и ритуалите в България?

-          Все още нямам впечатления, но от години имам желание дойда в България, за да срещна кукерите. Това се отлагаше, защото не познавах никого в България, а първото пътуване винаги е най-трудно. Тази година ще работя в Индия, но следващата или по-следващата година ще дойда тук. Освен това работя върху един проект, който има връзка с това - нарича се „Карнавал” и все още е отворен.

-          Какво държи жив интереса ви към религиите и ритуалите толкова дълги години?

-          Интересът ми е много по-обширен, и е насочен към живота и към човешкото същество. В крайна сметка важните неща са абсолютно едни и същи навсякъде по света и ние не се различаваме толкова много. Работата ми е доста по-обширна, но онези мои работи, които не са религиозни са по-малко познати. В началото, във времето, в което не съществуваше интернет беше много по-лесно да стигна до информация за празници и за религиозни чествания, отколкото за други събития. Дълги години работих по тази тема, и части от нея се събират в новия проект с работно заглавие „Между небето и земята”. В него говоря за духовността, но също така и за нашата същност като плът - за тялото, за красотата, за желанието, за секса, за транссексуалността. Защото това са двете най-важни части на човешкото същество – от една страна е неговата духовност, от друга страна е неговата плът. Има много хора, които се отказват от всякакви земни удоволствие, а има и други, които живеят заради тях.

-          Къде искате да срещнете тези хора?

-          Тъй като красотата е важна, това са конкурсите за красота, но освен това всички партита на младите хора и еротичните фестивали, заради лекотата и улесненията, с които работя там. Това са събития подобни на Парада на Любовта в Берлин, на който младите хора танцуват и не мислят за абсолютно нищо друго. Те искат да забравят работата си, рутината и проблемите, и показват своите млади тела.

-          В две от фотографиите в НХГ показвате обреди от Хаити. Лесно ли ви допуснаха до вуду ритуалите и изобщо до интимния свят на хората?

-          Рядко съм снимала във вътрешни пространства, които са истинските лични места и затова не е било трудно. Когато се смесвам с народните шествия по улицата, хората са наблизо до мен. Въпреки че винаги подхождам с уважение, не се страхувам от това, че мога да накарам някого да се почувства неудобно. Ако някой не желае да бъде сниман, искам извинение и се оттеглям.

-          Събитията, които снимате имат много силен заряд. Позволявате ли да ви погълнат или се съпротивлявате, за да бъдете страничен наблюдател?

-          Аз съм професионалист и отивам да свърша работата си по възможно най-добрия начин. Затова е важно да не изпитвам притеснение. Понякога хората си разкъсват сърцето пред теб, ти присъстваш на много силно страдание и няма как да не го изпиташ. А в други случаи имаш желанието да захвърлиш камерата и да почнеш да танцуваш, защото краката сами те водят в ритъма на танца. И много пъти си мислиш - аз ще се върна, но няма да нося камера, за да мога напълно и наистина да се насладя на това, което виждам. Но това се случва рядко, защото дори и с фотоапарат човек танцува и се смее. Канят те на трапезата, създаваш приятелства, плачеш с хората. Просто е невъзможно да не се въвлечеш, въпреки че си професионалист. Още повече, че аз винаги съм водена от емоцията. Това, което ме кара да натисна спусъка и да направя снимката е емоцията. И това, което искам да предам във фотографиите е емоцията в тези моменти от живота на хората, които те преживяват лично или заедно, в група. И ти трябва да усетиш тези частички от секундата, защото нещата се случват много бързо.

-          Какво ви задържа в проекта „Скритата Испания” цели 15 години?

-          В началото исках да покажа богатството на живота и културата в Испания, които са се развивали в продължение на векова. Това е една не добре позната народна култура, която често ставаше обект на презрение и не беше подкрепяна от хората, които искаха да представят Испания като туристическа страна. Аз си давах сметка, че под този натиск Испания ще се промени и то много бързо. И че много от тези картини и обичаи ще изчезнат. Затова моята цел беше да се отдалеча от типичните празници, които Испания искаше да покаже на света, панаира в Севиля, фестивала Сан Фермин, великденските празници Semana Santaи карнавалите, които тогава се наричаха пролетни празници, защото карнавалите бяха забранени.

-          Какъв е обичаят в снимката „Тези, които видяха смъртта” от 1984 г., свързан ли е с детско погребение?

-          Това не е погребение, това е едно шествие на благодарност към Господ. Всъщност то разказва драмата, която е приживяло семейството. Едно от децата им е било много болно и на път да издъхне. И тогава семейството се е помолило на Христос, който е покровителят на тяхната църква. Възрастната жена, която виждате е дала обет и е казала „Господи, ако ти спасиш моето внуче, аз ще участвам в процесията и ще нося този детски ковчег.” Всъщност това е една драматизация, тази жена е част от процесията, върви след образа на Христос, за да покаже на всички, че Христос е спасил детето от смъртта. След това те оставят ковчега, за да бъде използван от някое бедно семейство, ако се наложи. Това е една традиция, която вече изчезва, прави се само в северната част на Испания, на две или три места, и в много малки населени места в северна Португалия.

-          Как фотографията ви е променила през годините?

-          Пътуванията винаги разширяват мирогледа, научаваш се да виждаш по-надалеч и да преценяваш какво е важно в живота. Откриваш много красиви неща, откриваш и болка. Запознаваш се с други религии, преживяваш трудностите на други места по света, принуден си да се адаптираш към всякакви обстоятелства. Да се храниш с това, което се предлага там като храна, сутрин да ставаш когато е нужно, да вървиш по труднопроходими пътища. И преди всичко да направиш усилието да разбираш всичко, което е около теб. Ако трябва да обобщя – всичко това те кара да станеш много по-толерантен и по-чувствителен.

-          Какъв съвет бихте дали на младите фоторепортери?

-          Трябва да знаят какво искат, да се борят за това и да преодоляват всички трудности. В моя живот трудностите са били наистина много. Като се започне с това да не можеш да говориш с хората, дори една дума да размениш с тях и да се чувстваш като клоун. Често съм използвала мимиката, за да комуникирам и на най-елементарните нива се разбираме. Но най-важното е борбата и желанието да вървиш напред и нагоре. Това означава да работиш, да учиш нови неща, да се усъвършенстваш и всеки ден да събаряш по една бариера пред себе си. Никой не може да те спре, ако изискваш от себе си всичко възможно и можеш да гледаш дългосрочно напред в хоризонта.